четвъртък, 3 януари 2013 г.

Стига сме мрънкали


   Не мога повече. Паузирам си филма и ще напиша няколко реда. В момента зяпам за пореден път  "Кървав диамант", а вчера гледах "Проповедникът с картечницата". И в двата филма става въпрос за Африка, съответно Сиера Леоне и Судан. Като изключим характерния за Холивуд драматизъм, филмите са много добри. Лично мнение, разбира се. И двата засягат проблеми далеч по-големи от тези на нашата малка държавица.

   Много мразя да се сравнявам с, тези които са по-зле от мен, гледам да се сравнявам с най-добрите, стремейки се към съвършенство. Но честно казано ми писна от непрестанното хленчене и хейтърство на българина. Предишното поколение го разбирам -  мечтите им се срутиха, едвам отгледаха децата си, няма признание за труда им, ограбиха спестяванията им, а и вече не са в силно активните си години. Но моето поколение не го разбирам. Не се и примирявам с него. Говоря за хората между 25 и 35 години. В по-голямата си част нямаме никаква амбиция, никакво самочувствие, никакво мнение, никакви ценности, предали сме се в зората на кариерата и живота си. Няма го онзи приключенски дух и воля за живот, с която се характеризира младостта, няма го откривателския дух, няма го завършекът на речта на Стив Джобс в Станфорд - "Останете гладни, останете глупави.". Движа се в поне няколко различни по състав, образование, доходи и произход компании. Ами с чисто сърце мога да ви кажа, че хората склонни към рискове в професионалното си развитие, в свободното си време, склонни към всекидневно себеосъвършенстване, немрънкящи срещу обстоятелствата, а променящи ги, се броят на пръстите на едната ми ръка. 
   Както и да е. Отклоних се. Мисълта ми тръгна от Африка, а се закопа в злободневието. Идеята ми е следната. По света хората се избиват за парче хляб, при нас има хляб, има мир, има вода, сянка, дом, работа. Нормално е хората да искат непрекъснато нещо повече от живота, дори е наложително. Ама айде стига сте мрънкяли, а? Както каза президентът в Новогодишното си слово от всеки един от нас зависи да си оправим държавата. Но първо трябва да си оправим собствения живот. Имам приятели с хиляди левове заеми за купчина ламарини на колела, имам приятели, които харчат парите на родителите си и безработстват стабилно, имам приятели, които продадоха или заложиха апартаменти, пак с цел придобиване на въпросната купчина ламарини, имам приятели, които работят за пари малко над минималната заплата, но и нищо не правят, за да си вдигнат квалификацията, имам приятели, които остаряха преждевременно не от нерви, а от липса на движение. Мога да продължа да изреждам. Обаче няма смисъл, схванахте картинката. По-интересното е, че това не са глупави или необразовани хора. И това е дразнещото. Пиша всичко това с уговорката, че и аз не съм цвете за мирисане. Аз бях абсолютно същия - когато бях на 22-23. 
   "Защо сме такива?" - този въпрос тормози съзнанието ми в момента. Не ни е виновно управлението, независимо от цвета му. Не са ни виновни родителите, макар и те да имат някакво участие. Не ни е виновно и образованието - него поне го имаме в някаква форма. В споменатите по-горе африкански държави дори и това е лукс. Да не говорим за такива неща като интернет, компютри или смартфони. 
   Затова дайте да спрем да мрънкяме какво не ни е наред, дайте да спрем да сме велики само на маса, дайте да се съсредоточим къде се намира всеки един от нас, какво има и за какво мечтае. Хайде да си помогнем да постигнем тези си мечти и да ги видим в реалността. Чака ни много работа, но тя далеч няма да е толкова тежка колкото тази на мечтателите в Африка.


Няма коментари:

Публикуване на коментар