събота, 29 декември 2012 г.

Добре дошли в мутро-комунизма!

   От известно време наблюдавам с интерес как се развива милата ни родина (с ударение на О-то). И тъй като аз съм българче свободно и нищо българско не ми е чуждо сега смятам малко да пополитиканствам.

четвъртък, 25 октомври 2012 г.

Промяна

   Промяната е хубаво нещо. Даже не е и страшно. Поне не и след като връщане назад вече няма. Клишето, с което започвам, е породено от смяната ми на работа. Малко рисково, малко несигурно, но се налага. Особено когато мразиш работата си и всеки ден пребиваване в нея е малък личен ад.

неделя, 21 октомври 2012 г.

вЧепатления

           Преди няколко дни слизах с метрото в Центъра (на мегданя). Слизайки на станцията на Софийския университет и излизайки в подлеза на споменатото учебно заведение, се натъкнах на неочаквана гледка. Завидна групичка от младежи, към 30-тина, се бяха събрали в полукръг, в който друга група младежи показваха уменията си в уличните танци. Тази гледка тотално ми промени деня и сложи усмивка на лицето ми. Не за нещо друго, а защото младите, или поне някои от тях, започват да показват другото си лице - това на дейни хора, обичащи красотата, забавлението, отворени към света, попивайки от него и придаващи собствен облик на реалността си. Облик, различен от пияници, побойници и хулигани. Май ще вземем да станем европейска столица някой ден...

Приятелството

             Обещавам! Това е последното ми 16-годишно творчество, което четете. Просто една учителка ми каза, че за нищо не ставам и повече опити не съм  правил. Въпреки това аз му се радвам, а и някои ценности и днес подкрепям. Едно време нарекох творбата "Приятелството". Доста неща се промениха от тогава, но чувството остана. Иде ми да добавя като подзаглавие "Молитва на българина", но вече не съм вярващ, както тогава. Затова оставям оригиналното заглавие.

БеЕс-35 или историята на войника

            Серията с плодовете на 16-годишните ми бълнувания продължава. Какво да се прави. Като няма време да напиша нещо ново, поне да публикувам на мое си място, мойте си неща. Преди бяха публикувани в един училищен форум, който в момента не намирам да съществува вече. Жалко, беше готин.


събота, 20 октомври 2012 г.

Това, за Единака...

            През последната седмица се опитвам да си подредя файловете по компютъра в папка озаглавена  "Mazalo". В тази папка през годините се натрупаха доста неща. Книги, сейв-ове от игри, снимки, картинки от интернет и какво ли още не. Накратко, сам не знам какво има в нея. Но най-ценното, което открих бяха литературните ми опити на 16-годишен хлапак. Ще ги публикувам в оригинал. Някакси пренаписването им, подобно на Тери Пратчет с "Килимените хора", не ми се връзва. А и произведението по-долу има своята история и изживя един доста интересен собствен живот, който живот му даде и заглавието му.

събота, 22 септември 2012 г.

Блог-драми

    Обичам литературата. Обичам да чета, понякога и да пиша. С тази и цел създадох този блог, вече преди доста време. И на целият този фон не съм писал тук от повече от година. Понякога отварям блога, гледам го, някакви идеи ми се щурат из главата и се чудя за какво да пиша. Все чакам Вдъхновението. И май само чакам. Истината е, че нямам навика да пиша, а и си имам все други, уж, по-важни задачи.
     Разни хора ме питат "Защо не пишeш? Хайде де. Пишеш готино." Съжалявам, не мисля, че пиша готино. Опитвам се да звуча така, но все нещо ми се струва недоизпипано, недоизяснено или недообмислено. В крайна сметка блогът седи празен.
      Майната му. Ще си преглътна перфекционизма и ще се напъна да пиша по-често, макар и  такива кратки нещица. Поне мe карат да се чувствам  добре и спокоен, оставайки насаме с мислите си.