събота, 20 октомври 2012 г.

Това, за Единака...

            През последната седмица се опитвам да си подредя файловете по компютъра в папка озаглавена  "Mazalo". В тази папка през годините се натрупаха доста неща. Книги, сейв-ове от игри, снимки, картинки от интернет и какво ли още не. Накратко, сам не знам какво има в нея. Но най-ценното, което открих бяха литературните ми опити на 16-годишен хлапак. Ще ги публикувам в оригинал. Някакси пренаписването им, подобно на Тери Пратчет с "Килимените хора", не ми се връзва. А и произведението по-долу има своята история и изживя един доста интересен собствен живот, който живот му даде и заглавието му.


Това,  за Единака...

Красиво е морето. Могъщо… Безбрежно… Но дори и то не може да се сравни с Теб. Ех, Любов, Любов… Каква ирония само? Изпитвам чувства, които дори най-великите поети в своите прекрасни стихове не са успели да предадат. А какво се получава? Нищо. Вълкът-единак пак е сам. Без своята вълчица. А тя… Тя просто отдавна е избрала някой от глутницата. Например онзи големият, с пухкавата козина. Колко много женски има около него! Ето ги и кутретата му. Оппа-а! Ловецът. Хайката е зад него.  И сивият красавец изоставя всичко, бягайки панически. Неговата вълчица, водена от майчиния си инстинкт, се опитва да защити децата си. Зъби срещу барут, олово срещу плът. И изведнъж... Сянка... Ръмжене... Рев... Борба... Този път бягащият е човекът. Единакът. Той спаси глутницата. Глутницата, която го отхвърля откакто се е родил. И ето в момента неговата кръв обагря тревата. Негова е пурпурната диря, водеща към храстите. Неговият живот сега изтича от вените му през гората. Той ще се оправи. Не му се случва за първи път. Цялото му тяло е в белези. И колко от тях напомнят за негово, лично спасение. Нито един! Навсякъде пролята кръв заради другите. И какво е получил насреща? НИЩО!
А! Ето го пак онзи пухкавият бабаит. Отново е тук, отново се перчи. Колко късопаметни са вълците?! Ето ги отново. Вълчиците се трупат около своя идол. Той отново се пъчи с външността си. А отвътре е празен. Но кой обръща внимание на това? Плач? Или може би смях? Дори и вълчицата, за която Единакът жертва част от себе си... И тя вече го забрави.
А самотникът? Той продължава да се справя с живота сам. Както му е писано и както се е заклел. Той знае. Знае, че някои ден ще намери своята вълчица. И тогава вече няма да е сам. Но дотогава има още много борба. Още много нощи ще вие срещу луната и ще се зъби на слънцето. Природата е с него. Той е част от природата. И тя не е виновна, за това което е Единакът отвътре. Това е проклятие. Същността му. Той осъзнава колко е уникален. И колко мако со подобни нему. И затова може би е отритнат от глутницата. Защото не е като тях. Колко ли пъти по-рано вярваше, че може да бъде и се опитваше да бъде един от многото! Накрая винаги осъзнаваше, че изневерява на себе си, че неговата съдба е друга. Пътят му е различен от този на останалите. На борба! На борба със света! С целия свят! Този свят е фалшив. Нереален. Той е една програма, нетърпяща различните. Колко от тях досега е унищожила?! Чисто и просто. Програмата дава минимален порив на глутницата. Достатъчен е онзи – сивият, пухкавият. И готово. Започва се преследване на Единака. А той? Той отново оцелява. Сам. Пребит. Полумъртъв. Но жив и продължаващ да се бори. Неговото проклятие и най-голямо предимство е точно това. Да има цел и да знае, че може да я постигне. Трудно, жертвайки всеки ден парче от плътта си. Но всичко това си заслужава. Защо да се чувства виновен за това, че е такъв. Докато все още има и една капка кръв във вените му, той ще воде своята борба. На него му е ясно накъде води пътят, по който е поел. Към Смъртта! Но всеки се е запътил натам. Така или иначе. Въпросът е дали ще остави някакво наследство след себе си. Точно и от това се притеснява Единакът. Дали ще успее да предаде своя завет на някой, който да продължи пътя му когато един ден предаде Богу дух.
А, да! Божественото. Ето това е пътеводната светлина на Единака. Господ Бог е с него по пътя му. Той направлява вълка със знаците, който оставя. Досега нито веднъж тези знаци не са били лъжливи. Те са помагали и във вълча радост и в нечовешка мъка.
Изведнъж вълкът си спомни. Да! Някога, някъде имаше една вълчица. Открояваше се от глутницата. Златистата й козина и сините й, почти човешки очи... Да, тя беше различна. Вълкът помисли, че едва ли не е завършил търсенето. Колко наивен е бил. Тя разби изключително бързо мечтите му. И тя искаше това, което искаха повечето женски. Тя искаше да получи живота на готово, да гази нечие съзнание, което да й слугува и да преодолява препятсвията вместо нея. И Единакът не се предаде. И пак Господ му помогна да не го направи. Въпреки жестоката обида, която бе понесъл, Единакът й беше благодарен. Тя беше ключът. Ключът, който отключи всичко твърдо в него. Той тогава разбра какъв е неговият път. Преся всичко и всички около него. Разбра. Истински приятели имаше. Двама. Малко, но достатъчно. Имаше още няколко добри приятели и приятелки. И дотук. Всички останали бяха кухи обвивки. Черупки без ядка вътре. От тогава Единакът беше готов да помага на всеки, но да жертва живота си за малко вълци около него.
Още един мимолетен проблясък на паметта. Този път друга вълчица. Пълна противоположност на първата. С нея нищо не се получи. Може би за добро. Бог знае. Забрави я сравнитерно бързо. Или поне така си въобразяваше. Не! Не я забрави напълно. Тя беше уникална. Също като него. Единак. Затова вълкът реши да направи всичко възможно да бъдат приятели. Но... Къде грешеше? Сега дори приятелството им не беше сигурно. Това го изяждаше отвътре. Единственото, което не можеше да приеме така леко бе да изгуби приятел.
Облизвайки поредната рана, Единакът се загледа в небето. Измежду клоните се промъкваше луната. А горе? Звездите. Ето една пада. “Двама се разделят” помисли си Единакът с горчивина. И си пожела... Пожела си да не се предаде никога, да не го изоставят приятели, да намери своята вълчица, да доведе борбата докрай. И заспа. Удовлетворен и спокоен.
На следващата сутрин Единакът се качи на най-високия хълм в гората. От том като на длан се виждаше цялата околност. Ето го и слънцето. Изгрява. Отново спомен. Някой, някога, някъде. Кой? Кога? Къде? Не можа да си спомни. “Сякаш се ражда бог!” Колко ли богове се бяха родили и загинали така? От началото на света досега. Стотици? Хиляди? Милиони? И всеки ден някои там се е борил срещу света. Всеки изгрев за него е бил нова надежда, всеки залез – още няколко разбити мечти. И така ден след ден. Битка след битка. Победа след загуба. Загуба след победа. Отново и отново. Единакът се усмихна. Разбра, че не е единствен и никога не е бил. Успокои се. Разбра – той самият продължава нечие дело и разбра, че и след него ще има единаци. Стана му мирно, тихо и гордо. Да! Той беше горд. Горд със своята уникалност. Изви глава нагоре към безбрежната синева, към порозовелите облаци. Изви глава и започна да вие. Но неговият вой не беше злобен. Той излъчваше любов, любов към вълците от глутницата. “Господи, помилуй ги, те не знаят какво правят.” Виеше със зов, призоваваше единаците да не се предават. Виеше и така изхвърляше цялото напрежение събрано в него от много време насам. Всички разбити мечти, всички пропуснати шансове, цялата насъбрана болка. Всичко. Докрай. И то без капчица злоба. Към никого. Към нищо. Единакът вече бе преживял трудностите, бе надживял препятствията, бе надхитрил капаните. И все още бе жив. Виеше и за това – за живота. Колкото и труден да беше той.
Когато това, което имаше да каже на света свърши, вълкът се затича. Тичаше през утринната гора, прескачаше храсти, блеснали от капчиците роса. Парата от ноздрите му кондензираше и попиваше назад в козината му. Приятната влага отключи още спомени. Или не? Не бяха спомени. По-скоро откъслечни картини. Бъдещи, минали, настоящи. Братята и сестрите му в бърлогата. Къде ли са те сега? Първата му вълчица. Как може да е бил толкова наивен? Приятелите му. Кога ли ще се върне при тях? Вълчицата-единак. Къде грешеше? Образът му в езерните води. Защо не е като другите? Погледът му в отражението. Уморен и горд или пък сринат и таящ надежда? Животът му мина като на филм за секунди. От колко рано беше започнал да се бори? Сам не помнеше. Чудеше се кога ли отново ще може да зарови томахавката.
Изведнъж се спря. Нещо привлече вниманието му. Едно цвете. Най-обикновено. Не много красиво. Абсолютно нищо особено. И въпреки това... Странно беше мястото, на което беше израсло. В коренищата на едно дърво. Всред бурените. Вълкът се огледа. Малко по-надолу същите бурени бяха задушили в хватката си няколко рози. Единакът се замисли. Ето. Едно обикновено цвете бе оцеляло сред тръните, а красивите, дори прекрасни рози отдавна бяха загинали. Това бе знак. Той – вълкът бе цветето. Обикновен. Сам. Оцелял.
Легна и заспа. Сънуваше Единството. Единството с Вселената. С Природата. Той, за разлика от глутницата, не мразеше. Вярно, бе изпитвал омраза. Но това бе за кратко. Накрая разбра, че това няма смисъл. И все пак знаеше, че отново ще се срещне с това натрапчиво чувство. Но знаеше. Времето заличава и лекува всичко. Усмихна се в съня си. Странно как, но под себе си почувства могъществото на Земята, на Планината. Винаги можеше да разчита на нея. Станеше ли му трудно, заравяше лапи в пръстта и усещаше приливащата енергия. С никоя друга стихия не беше в такава хармония както със Земята. Въздух. Огън. Вода. Не че не му помагаха да се канцентрира. Но от тях не можеше да черпи сили и енергия. И в този момент я усети. Сега не беше сама чувство за присъствието й. Тя се сля с него. Почувства я в кръвта си. Земята. Раните му? Вече не усещаше болка. Само мека топлина. Някой ден... Там някъде в бъдещето... И той щеше да стане част от тази стихия. Знаеше, че не само тялото, но и духът му ще се слее с нея.  Усети присъствието на тези преди него. Това го успокои за пореден път. Отново се усмихна в съня си. Ето такива неща го караха да се усеща жив. Не само всекидневната борба. Тези мигове на спокойствие. В момента съзнанието му не беше заето с нищо. Просто се носеше по течението. Усещането беше вълшебно. От много отдавна не се беше чувствал така. Просто не бе имал време.
Мисълта за времето го събуди. Трябваше да върви. Дълъг път го чакаше. Път, от който не можеше да се върне, още по-малко пък да се откаже. Целта? Виждаше я ясно. Пътят? От него ясни бяха само откъсляци. Ето там – тръни и капани. Озъби се. А тук? Равна, права алея, по която не беше сам. Усмивка. И върху всичко това грееше слънце. В радост и в мъка. В любов и в омраза. В победа и эагуба. Това беше Господ-Бог. Единствен! Подкрепящ го в борбата. Вълкът беше благодарен. Благодарен за това слънце.
Единакът пое по своя път. Напред. Оставяше зад себе си гората и глутницата. Насочи се по посока на изгрева и скоро се стопи в неговите лъчи. А малкото цвете сякаш му махаше с едно от листенцата си.
Вълкът преживя много. Преодоля още много капани. Няколко пъти не се предаде на Смъртта. Доре Тя самата уважи силата му. Той се страхуваше от Нея. Съзнаваше колко крехък е всъщност. Колко мизерно е устроен. За него не съществуваше логично обяснение защо успява все още да й противостои. Знаеше, че все още не му е време да се предава  и знаеше, че Бог е с него. Но съзнаваше, че и той не е вечен. Тя – Смъртта, можеше да го победи лесно. Може би не го правеше, защото Единакът бе силен. И Смъртта знаеше. Един ден той сам щеше да отиде при Нея. И тя щеше да бъде там. Това бе неизбежно. Един ден срещна двама от братята си. С разочарование видя, че и те са част от глутницата. Приеха го студено. Той остана при тях само ден. Колкото да разбере как е майка им и да събере сили. Зарадва се на новината, че майка му се е оттеглила точно в посоката, в която бе тръгнал. Това щеше да го крепи. Винаги!
И наистина! Един ден я намери. Старата му майка. Разказа й всичко. Целия си живот откакто я  бе напуснал. Тя го разбра. Не одобряваше някои негови действия. Обясни му къде е грешал. Тя бе допуснала доста от неговите грешки. Но и тя не се бе предавала. Никога! Те двамата бяха горди от това, което са изживели. Непреклонно! Плакаха заедно. Смяха се. Тези дни, през които бяха заедно и двамата се почувстваха по-добре. Сродни души.
Една вечер тя му каза: “Сине, трябва да вървиш!” “Накъде?” Натам където те води сърцето.” “Но аз цял живот следвам поривите...” “Поривите илл внушените желания?” На този въпрос Единакът не можа да отговори. Почувства се странно. Нима досега се е водил от илюзийте натрапвани му от света? Спомни си равносметката. Още тогава бе усетил. Нещо не е наред. Тогава бе подтиснал това чувство. Грешка! Голяма! Дори огромна! Сега чак разбра. Трябваше да се научи да различава желанията от инстинктите. Нелесна задача.
Отново тръгна на път. Сбогувайки се, с майка си, плака. Плака от радост, че не е сам на света. Плака от мъка, заради раздялата. Плака просто ей-така. Един ден стигна морето. Стихия – непозната нему. Всяка вечер наблюдаваше залеза зад планините, от които идваше. Всяка сутрин гледаше изгрева. Нов ден. Нов бог. Нова надежда. Гледаше морската шир и се чудеше къде свършва тя. Къде свършва неговият собствен път? Всеки ден обмисляше живота си. Отново изпита гордост. Спомни си онова цвете. Колко нежно и незабележимо бе то. И той самият. Малка мушица на брега на океана.
Смъртта отново го навести. Този път, не за да го прибере при себе си. Двамата имаха нещо общо. Цел! И двамата я постигаха ден след ден. Тя жънеше и жънеше и все не беше доволна.
А той? Той се бореше  и бореше, и бореше. Всеки ден. И той никога не беше доволен. Постигаше нещо и веднага намираше нова цел.
Двамата стояха на брега. Мълчаливи. Разбираха се само с поглед. Нейните празни, студени очни кухини и неговият жив, непримирим пламък. Две абсолютни противоположности. Единият толкова безпомощен пред другия и въпреки това спокоен. Още не му бе дошло времето да я последва.
Измина време. Яви му се Бог. Единакът се поклони. Това бе единствената сила, която трябваше и можеше да получи неговото преклонение. Както и при срещата му със Смъртта и сега се разбраха единствено с очи. Повече не бе нужно. Досега вълкът знаеше,  че Всевишният е с него. Но вече бе убеден в това. Толкова дълго се бе тормозил дали не си внушава всичко. Дали изобщо бе заслужил с нещо това велико благоволение. Изпитваше тиха радост. Бе на прав път. Най-накрая се бе научил да различава инстинкти и желания. Благодарност. Това чувство изпълваше цялото му същество в този миг. Искрена, неподправена благодарност. Чувстваше се чудесно. Отдавна не беше усещал такава пълнота на съществуването си.
Бог го благослови. Сега вълкът знаеше. Не се е борил, не се бори и не ще се бори безсмислено.
Морето му помогна да подреди спомените си. Всички псевдо-приятели. Всички врагове. Всички глутници. Всички вълчици. За кратко време сякаш преживя всичко наново. До последната секунда. Почувства се жив. Въпреки многото белези, мършавото тяло и проскубаната козина! Той се почувства отново жив.
Един ден се разхождаше по брега. И тогава го видя. Същото онова цвете. В същата хватка. От този ден нататък всяка вечер по залез идваше тук.
Но една вечер не можа да дойде. Този залез промени живота му. Тогава я видя. Нея. Вълчицата. Забеляза силуета й на фона на залязващото слънце. Сякаш не небесното светило, а тя самата бе източника на топлите лъчи.
На следващия залез той отиде при своето цвете. Странно! Изпод корените на дървото бе избил извор. Водите му образуваха около цветето блестяща преграда.
А бурените?  Те бяха изчезнали. Единакът пи от водата. Неизпитвана досега топлина изпълни тялото му. Някак си странно се почувства той. Това беше знак. Добър знак. От този ден не спря да мисли  за нея. Не беше сам в тази пустош. Имаше и друга. Като него.
Търси я дълго. Обиколи брега, гората, близките и по-далечни хълмове. Не я намери. Започна де учи езика на птиците, но и те не му помогнаха. Сякаш беше я сънувал. Почти се бе отказал. “И на края?” Този въпрос си задаваше вълкът. Бе почти рухнал. Неговите инстинкти му нашепваха, че това е Тя. Тъй дълго търсената.
Един ден я видя отново. На неговото място. До извора. Гледаше цветето. Блажена радост изпълни сърцето на уморения вълк. Борбата и търсенията бяха завършени.
Тя беше като него. Единак. Вечният самотник. И тя бе търсила. Бе търсила него. Цял живот. Те двамата се обичаха още отпреди да се срещнат. Години наред. Най-накрая се намериха. Вече не бяха самотни и единаци. Те вече бяха двама.
Единакът се замисли. Сега вече не беше сам. Значеше ли това, че е постигнал целта си? Че е завършил борбата? Че вече е време да посрещне Смъртта? Изведнъж се уплаши. Вярно! Знаеше, че този момент ще дойде... Някога...! Но... Не! Той не се страхуваше за себе си. Притесняваше се за Нея. За своята вълчица. Между двамата имаше нещо, което изпитваха за първи, единствен и последен път.
Вълкът стана, погледна я в очите, обърна се и затича. Тя го разбра. Той се нуждаеше за малко да бъде сам със себе си. И тя бе изпитала същото преди време. Затова Единакът не можа да я намери толкова дълго. Вълчицата се бе оттеглила. Уморена беше. Не искаше отново да преживее разочарованието от раздялата. Спомни си. В този миг й се яви Смъртта. И тя, старата Жетварка тогава каза: “Има и по-могъщи сили от мен. Срещу тях дори аз съм безпомощна...” Вълчицата разбра. Щастието от победата й над света нямаше да е мимолетно. Тя и Той. Двамата. Заедно. Нищо не бе в състояние да ги раздели. Нищо на тази земя. Единствено всевишните сили, които цял живот ги бяха водили и подкрепяли. Сили, които и двамата не можеха да разберат.
Единакът се върна след няколко дни. Тя все още бе там. До извора. До цветето. Но имаше някаква разлика. Единакът я усети веднага, но не я забеляза. Притесни се. Нима отново трябваше да тръгне по пътя си? Наистина. Смъртта му бе казала, че не може да го прибере, но годините пътуване го бяха научили да не вярва на всичко. Глождещото притеснение го изпълни. И тогава той вида. Видя каква е промяната. Господи, колко е бил глупав и наивен! Ами, да! Ето го неговото цвете. Досега самотно. Но, не! До него бе израсло още едно. Вълкът си припомни. Припомни си какво си би помислил някога. Много отдавна. Той – вълкът бе цветето. А второто цвете? Това бе тя – неговата вълчица. Непознато досега спокойствие изпълни душата му. Погледна я в очите. Така ведри. Така топли. Пътуването бе завършило. Успешно. Завинаги.
Двамата станаха и тръгнаха срещу изгрева. Пред тях се раждаше нов бог. Нито единият, нито другият се замисли за залеза и за смъртта на този бог.
Стигнаха водата. Тръгнаха по нея. По светлата пътека, създадена от новия бог. Лех ход,. После тръс. На края бегом. И двамата тичаха срещу слънцето. Пурпурните му лъчи ги погълнаха. Телата им сякаш изчезнаха. Не усещаха нищо. Нищо освен всемира към когото се присъединяваха. 
Той – Земята. Тя – Въздухът. Той – Огънят. Тя – Водата. Силни като стихиите. Свободни като вятъра. Те ставаха част от Всевишния Бог.
            А на брега се трупаха всички вълчи глутници,  които ги бяха отхвърляли и гонили. Сега се опитаха да ги последват по слънчевата пътека. Вълците се давеха един след друг. Вълните поглъщаха телата им бързо. И приемаха още и още в смъртоносната си прегръдка.
            Двата единака на забелязваха това. Те се бяха насочили към слънчевия диск. Продължаваха да тичат. Напред и все напред. Към животворната светлина! Към извора на Живота. Те не отиваха там от някъде другаде. Те бяха тръгнали от този извор и сега се връщаха.
            А долу... На брега... Там където бяха глутниците... Смъртта жънеше и жънеше. Тя беше щастлива. Изпълняваше своята мисия. Постигаше целта си. Така както можеше. И както го бе правила винаги досега. Острието на косата й блестеше на слънцето. Животът? Той не значеше нищо за нея. Тя бе от другата страна. Там където залязваше слънцето. Където умираха боговете и се разбиваха надеждите. Усмихна се. И тя бе силна. Силна по своему. Силна, но с различен път. Отново се усмихна. Отново вдигна косата.

Няма коментари:

Публикуване на коментар