БеЕс-35 или историята на войника

            Серията с плодовете на 16-годишните ми бълнувания продължава. Какво да се прави. Като няма време да напиша нещо ново, поне да публикувам на мое си място, мойте си неща. Преди бяха публикувани в един училищен форум, който в момента не намирам да съществува вече. Жалко, беше готин.

            Светът беше във война. Тотална, всепомитаща бран. Никой вече не помнеше кого и защо е започнало всичко. Децата се раждаха в специални лагери и благодарение на свръхнапредналото генно инжинерство те израстваха не за нормалните двайсет години, а за по-малко от две-три. И веднага заминаваха по фронтовете.

            Но това беше мъжката съдба. И тя беше, като че ли за предпочитане. Жените служеха само и единствено за разплод, за създаване на нови и нови попълнения.

            Така беше от няколко века. Понятия, като чувства, изкуства и прочие, бяха забравени вече думи.

*  *  *

          Картечният огън не спираше вече близо час. Малкото оцелели от пехотната дивизия, които се укриваха в окопите, не смееха да покажат дори ръба на каските си. Толкова бе плътна стрелбата. Куршумите плющяха в калта и изпръскваха лицата с множество кафяви петънца. Трудно беше да се различат чертите на хората под кафявата маска. Единствено по очите можеше да се разбере кой, кой е. А в тях сега се четеше само и единствено страх. Но това не значеше нищо. Трябваше да се воюва. За това бяха родени. От тях се искаше да се бият, не да мислят.

            “Атака!” че всики от взвода в слушалките си. И те, безропотно, безидейно, се изправиха и тръгнаха. Куршумите вече не пляскяха в калта. Бяха си намерили по-добро място, в което да се забият. Гърдите, главата, врата, краката... Изборът беше богат.

            За минута – две от двайсетината мъже не бе останал нито един прав. Повечето лежаха вече мъртви. Картечницата млъкна. Напред тръгнаха танковете. Техните вериги много лесно погребваха телата в калта. Там, при другите, загиналите преди тях.

            Но все още имаше две очи, в които гореше страхът. Те принадлежаха на Редови лек Пехотинец БеЕс-35. Той не се бе поддал на командата. Инстинктът му за самосъхранение бе по-силен от всякакви човешки безсмислици. В един момент той се бе уплашил. В промития му мозък се бе появила странна мисъл. Да не се подчини. Да избере поне веднъж съдбата си сам.

            Когато танковете запъплиха към окопите, той хукна през тях. Прескачаше купища оръжие, гилзи, сандъци с амуниций, кълба бодлива тел, облегнати на сандъците, трупове. Стъпваше в калта, затъваше в локвите от кръв, падаше в поточетата, създадени от дъжда и отново продължаваше напред.

            Най-накрая достигна един дълъг тунел. Влезна в него и едва тук БеЕс-35 намали скоростта и спря. Усещаше нещо странно и ново. Той сега чувстваше и мислеше. Беше се осъзнал. Зададе си въпроса какъв е смисълът на войната. Помъчи се и откри, че такъв липсва.

            Тунелът свършваше в един огромен гараж. БеЕс-35 наля бензин в намиращия се там джип и потегли. Подкара по черния път, изровен от снабдителните камиони. Той излизаше на някаква магистрала. При по-нормални обстоятелства тук би могло да се развие доста висока скорост. Но не и сега. Цялото шосе беше изровено от бомби. Почти на всеки метър се виждаха изгорени гуми, обгорени стъкла, изкривени железа, взривени автомобили, ръждясали камиони. И трупове... Десетки. Стотици. Хиляди. Трупове. Обезглавени, осакатени, разчленени, изгорени и какво ли още не. Целият ужас на войната беше събран на една единствена магистрала. А колко ли още такива имаше? Безброй.

            Досега БеЕс-35 не бе обръщал внимание на кървавите зрелища, разигравали се около него, но сега той се разплака. Чувствата го връхлетяха и той не можа да им устои. Плачеше като малко дете. Едва сега осъзнаваше в какъв ужасен свят живееше. Без спомени, без красота, без чувства, без живот.

            В един момент магистралата свърши при един разрушен мост. БеЕс-35 зави вдясно, натам където се белееха високите върхове на някаква планина.

*  *  *

БеЕс-35 живееше вече няколко години в една пещера високо в планините. През това време той се научи, освен да гледа света около себе си, да му се и наслаждава. Багрите, нюансите на цветовете, звуците. Те вече не бяха просто някякъв придатък към войната, бушуваща наоколо. За него всичко придоби съвсем друг отенък. Зеленото не беше само начин за камуфлиране. Кафявото – не просто кал. Червеното не означаваше кръв. Оранжевото не беше взрив.

С оръжието, което имаше, БеЕс-35 вече не убиваше по заповед. Единственото, за което му трябваха патрони, бе ловът. И то само, за да се храни с месото и топли с кожата на животните. Спомняше си първият път когато застреля една мечка, гонен от глада. Тогава ръцете му трепереха, мозъкът му отказваше да приеме това убийство, но инстинктът за самосъхранение бе по-силен. Докато се хранеше се чувстваше гузен пред себе си и пред света.

На следващата сутрин за първи път се загледа в изгрева на слънцето. За БеЕс-35 това беше идно ново и необяснимо изживяване. А залезът? Бившият войник не можеше да го опише с думи. Така живееше БеЕс-35. Мирно, тихо, спокойно. Войната за него се бе превърнала в нещо далечно, в едно почти забравено минало.

Една сутрин излезна пред пещерата си и седна в чакане на изгрева. Изведнъж в горската тишина чу далечен тътен.

БеЕс-35 видя атомната гъба и усети топлината много преди да се чуе взрива. В този миг разбра, че за да се спре това безумие не е нужна единичната промяна, а тази на цялото ЧОВЕЧЕСТВО. И загина в огнения ад.

А слънцето отново изгря и лъчите му огряха една безкрайна пустиня. Това бяха постигнали хората за хилядолетия развитие. Сега вече никакво генно инжинерство нямаше да им помогне.

А Земята? Планетата щеше да се възстаново. Беше се възраждала и преди. Нищо не можеше да я унищожи. Тя живееше по свой собствен начин и не се интересуваше от щъкащите по нея същества. Слънцето пак щеше да изгрява и за известен период от време щеше да огрява пустинята, създадена от съществата, наречени хора.