неделя, 21 октомври 2012 г.

Приятелството

             Обещавам! Това е последното ми 16-годишно творчество, което четете. Просто една учителка ми каза, че за нищо не ставам и повече опити не съм  правил. Въпреки това аз му се радвам, а и някои ценности и днес подкрепям. Едно време нарекох творбата "Приятелството". Доста неща се промениха от тогава, но чувството остана. Иде ми да добавя като подзаглавие "Молитва на българина", но вече не съм вярващ, както тогава. Затова оставям оригиналното заглавие.


             Пътуваме. И продължаваме все така. По този начин сме почнали, по този начин и ще свършим. Сега сме заедно. Братя. И по кръв, и по душа. Всеки от нас е решен твърдо в себе си и таи надеждата да сме завинаги заедно. Надяваме се животът да ни пощади и да не ни раздели никога. Поне не за дълго. Още пък по-малко пък завинаги. Глутница от единаци! Всеки от нас знае за кого да се държи. Опашките в центъра. В никакъв случай подвити! Зъбите навън. Към всичко, което ни кара до се чувстваме зле. Всичко, което се опитва да ни унищожи. Не! Няма да го позволим! Не и докато сме живи!
            Животът. С него се борим. Или по-скоро с гадната му част.
            На някаква спирка пишеше: “Злото няма сила. То използва твоите сили.” Да! Ние се борим дори и със себе си. С някаква тъмна и мрачна страна от нашата същност. Всеки от нас знае коя е тя. И не се страхува да я посочи и да се сбори с нея. И останалите са с него в тази битка. И той е с тях в техните борби. Ние сме като една стена. Пропука ли се някъде, след време цялата рухва. Затова сме и заедно. Тръгне ли някой да се пречупва или препъва, останалите го изправят и поправят. За нас това е важното. Приятелството.
            И Любовта. Но само истинската, споделената Любов, която така или иначе по-късно прераства в Приятелство. Истинско. Вечно. Неразрушимо. Приятелство. Затова сме и един много костелив орех за лешникотрошачката на живота. Не знам дали синовете на хан Кубрат са разбрали завета му. Този със съчките. Но ние, хиляда и кусур години по-късно, го разбираме и осъзнаваме. Ние сме юмрукът, нанасящ съкрушителен удар всеки път когато бъде предизвикан. Неслучайно и Господ-Бог е пресякъл пътищата ни и ни е срещнал. Неслучайно и днес сме заедно. И утре... И вдругиден... И в по-другиден... И така да края на света. Докато неумолимата Смърт не ни застигне. Заедно или по отделно. Наведнъж или бавно и постепенно. Но ние ще се срещнем и Там. Зад тъмния тунел. След последното дихание. И пак ще сме заедно. Във всемирната Вечност.
            Може бе ще застанем отдясно, на едно или две, или повече стъпала под Господ-Бог... И тогава ще се погледнем и ще си кажем: Заслужаваше си. Живяхме и умряхме. Но за времето, което прекарахме на Земята взехме всичко от живота. Много от всичко. От Любовта. От омразата. От кефа. От отчаянието. Но си заслужаваше. Затова сега имаме спомени.
            А спомняш ли си онзи? Да, онзи, същият. Този,  който избираше винаги лесното. Той какво ли си е казал в последния си час? “Да му се не види. Имам три вили, седем коли, имах единадесет жени. И сега какво? Нищо не мога да взема със себе си. Абсолютно нищичко. Сега другите ще се радват на постигнатото от мен.” Да, приятелю. Това ще да си еказал той. Простено да му е! В следващото си прераждане ще разбере какво сме изпитвали ние когато ни се е смял на “глупостите”. Но дали ще го осъзнае? Дано да успее. Тогава ще дойде тук, при нас. И ние ще го приемем като брат. Защо да го гоним? Няма смисъл. Място под слънцето има за всеки. И за него, и за нас.
            Можем да осъзнаваме своята уникалност колкото си искаме. Можем да псуваме по стадото колкото си искаме. Но каквото и да казваме, каквото и да правим, дълбоко в сърцата си ние ги разбираме и не таим омраза към тях. Просто няма нужда. Защо? Нали, за да стигнем дотук и ние сме преминали през техния начин на живот?! Нали и ние сме живяли с техните разбирания и виждания за живота?! И по някакъв начин си спомняме този момент от развитието си. За какво ли сме се борили тогава? Сигурно не и за това, което сега. Не за Приятелството. Не за Любовта. Тогава за какво?
            Всъщност може би за същите неща. Но под тези понятия сме разбирали съвсем друго. Кой знае?
            И в този момент поглеждаме нагоре. През стъпалата. Там е Бог. Той ни гледа. И ни се усмихва. Дали това не значи, че сме завършили пътуването? Не знам. Просто не знам. Може би някой ден ще узная. Или узнаем.
            В този момент светлината над нас се увеличава. Някой вече е разбрал. Завършил е своето пътуване.
            А ние? Ние все още сме на пътя. Засега заедно. Борещи се. Неподвили опашките. С неизтъпени зъби. Юмрукът все още  не е отслабен. И как да е като сме все още тук и сме едно цяло?
            А животът? Той си продължава. Тече си по свой собствен начин. Блъска ни, но не ни поваля. Не може, защото всички принадлежим към една порода: ПРИЯТЕЛИ.
           

Няма коментари:

Публикуване на коментар