Признавам си. Болен киноман съм. Или поне така се самоопределям. В киното ме грабва емоцията, преживяването, историята, фантазията… А бе с една дума – магията. Сега ако ме попитате кой е спечелил награда „Оскар” за най-добър филм през 2009 г., признавам си, не знам. Не ме и интересува. Аз съм един от онези хора, които все още живеят с детското в себе си. Колкото и да не го показвам. А детското е свързано с полета на човешката фантазия. Ето защо киното има специално място в мен. По-голяма слабост ми е само литературата.
Но не ми е идеята да се изповядвам. Наскоро гледах “StreetDance 3D” и искам да си споделя впечатленията и да поразмишлявам върху тях.
Историята и до болка банална. Разказва се за Карли – млада и наперена блондинка, танцьорка на „улични танци”. Също така тя си има гадже. Той е шефът на отбор по улични танци с амбициите за шампион на Великобритания (филмът е британски, от там и очарователният british english, на главната героиня). Пет седмици преди финалната битка, Джей (името на шефчето) си взима „почивка от всичко” и изоставя отбора в ръцете на Карли. Следват различни перипетии пред новоизлюпилата се хореографка и тарторка на бандата танцьори. В крайна сметка те попадат в едно балетно училище, където трябва да се сработят с петима балетисти, за да спечелят идващия конкурс. Познато, нали? Следват танци, песни, задължителната романтика и т.н.
И, всъщност,това което ме впечатли, страхотната жизнерадостност, заложена в правенето на самия филм. Актьорите си играят ролите с хъс и желание. От смесицата между музиката, танца и положителните емоции се е получило едно изключително леко и приятно филмче. В контекста на новото ми „АЗ” ( просто съм в такъв период от живота си – себеосъзнателен),
този филм ми дойде като гръм от ясно небе. Зареден с много положителна енергия, бликащ от въображение и енергия.
Винаги съм знаел клишето: „Радвай се на малките неща в живота.”, но чак сега започнах да осъзнавам силата на това умение. Защото то си е умение, а не дарба както мислят повечето хора.
Просто се огледайте в ежедневието си. Колко неща има около вас, които, ако им позволите, могат да ви донесат радост, пък макар и за пет минутки.
Есен е. Дърветата стават от зелени в… всъщност в цяла палитра цветове. Докато бързате сутрин за работа/лекции/училище се загледайте в дърветата, покрай които минавате. Как ги огрява слънцето, как се различават едно от друго и едно с едно не си приличат, какъв килим са изтъкали около себе си.
И това е само един-единствен най-елементарен пример. Вярно, ежедневието ни, особено в България, е доста сиво. Но това означава ли, че трябва да сме начумерени по цял ден?
Или пък да се мусим на всички? Колко ни струва една усмивка към близките, даже и да ни ядосват? Колко ни струва да се загледаме в красивото в живота си? По добре 2 минути радост от нещо елементарно отколкото злобен коментар към шофьора. В крайна сметка и той е в същия кюп, в който се пържим всички. Въпросът е какво ще избереш за себе си. „Песимист”, „хейтър” – това са определения за мен, които съм чувал доста често. Но нещо в мен се пречупи. Каква ти е далаверата в това да гледаш негативно на всичко? Бъдете отворени към новото, към красивото и хубавото. Много бързо то ще ви се върне. Поне при мен имаше очевиден ефект и то само за 6 месеца. Не че съм забогатял, поумнял или открил извънземен живот. Просто съм по-щастлив и нещата се нареждат без да трябва да им давам зор. Да не говорим, че съм в хармония със себе си и със света. Чувството е готино. И ново.
Красивото е около нас и вътре в нас. Просто сме свикнали да го приемаме за даденост, а и генетично сме устроени да отдаваме по-голямо значение на лошото. Стига с тая злоба.
Прочетох една кратка книжка по темата за позитивното мислене. Та в нея се казваше следното, цитирам по памет: „Природата има интерес ти да си щастлив, защото всяко щастливо същество се отнася по-добре към творенията на Природата.” Книжката се казва „Служба за поръчки” на Бербел Мор, но не мога да ви кажа откъде може да се купи. Аз я намерих, ровейки се в един от служебните компютри. Кой и как я е качил не знам, но му благодаря. Мисля и аз да я кача тук, но още не съм го решил.
Но да се върнем на “StreetDance 3D”. Споменах за жизнеността в този филм. Попадна ми саундтракът. И вечер, когато разхождам кучето, ако съм в настроение за музика, а не за тишина, си го пускам и си танцувам. Сам, в тъмното или под уличната лампа. Не мога да ви опиша физиономията на една бабка една вечер като ме видя в 2 през нощта да подскачам и да си пея по тротоара. Наречете му луд, но тези 20-30 минути на ден радост, щастие, спокойствие и свобода (най-вече) са нещо страхотно за душата и не могат да се заменят с нищо. По добре това отколкото омраза. Не мислите ли?
Няма коментари:
Публикуване на коментар