неделя, 28 ноември 2010 г.

Среднощни бълнувания

Близо 4 сутринта е. Едно, всъщност, доста самотно време. Дори и кучето си е легнало на черджето и кърти юнашки сън. А, мен, нищо, че съм смачкан, ме гони тежко безсъние. Ще се опитам да го преборя с бира. Но не съм седнал да описвам склонността си към алкохолизъм.

Напоследък се чудя дали съм с всичкия си, дали не полудявам. От ученическите ми години ми се е забил един израз в главата, цитат на Атанас Далчев... Беше нещо за това, че е преживял "криза на мировата скръб" през младостта си.
Една съученичка  казваше, че всеки е сам, независимо с колко хора около себе си е.
Тези две мисли ми се сливат и започват да образуват някакво неопределено петно в съзнанието ми, петно, което ме плаши, но и същевременно ме привлича със загадъчността си.
За самотата ми е идеята. Има мисли, които не можем да споделим дори и с най-близките си. От страх да не ни помислят за луди, да ни се присмеят, да не ни разберат правилно. Просто, защото думите не могат да предадат чувството и усещането, което е вътре в нас. Това чувство, уникално само по себе си, ни прави и уникални в изпитването му. Това чувство превръща света ти в различен, в неповторим за теб самия. Благодарение на него осъзнаваш, че всеки е уникален и колкото са хората, толкова и светове има. Осъзнаваш, че твоето възприятие на материалния свят е нищо повече от... твое. Дали това не е пътят към самоубийството? Или е пътят към величието? Като теглиш чертата се оказва, че всичко опира до избора. Изборът да живееш и да си носиш собствения кръст или да се отървеш от тази самота по лесния начин - полудяваш или приключваш със себе си.
Знам, че звучи доста мрачно. Може би с лека нотка на склонност за самоубийство. Не ме разбирайте погрешно. Обожавам живота си. Определено не е перфектен, но има едни такива елементарни неща, които го правят специален и уникален. Семейство, дом, мечти, образование, работа, приятели. Все неща, които приемаме за даденост, но простата истина е, че някои хора нямат нищо от изброените. Нямат и ни най-малък шанс за тях. Дали гореспоменатата осъзнатост на собствената ти уникалност не те прави по-човечен и по-състрадателен?
Странно как простото "Обичам те!" в един момент се превръща в реплика на слабост, в думи на подчинение, в оръжие срещу самия теб. Поради елемeнтарната причина, че светът се върти около homo homini lupus поговорката. А защо? Нима си единственото човешко същество способно да обича самоотвержено? Не, не си. Но омагьосаният кръг на нараняването се завърта още веднъж пред очите ти. Обезкрилената душа не желае да ти повярва, че си истински, че си реалност, че няма да я предадеш, защото това означава да предадеш същността си. И без да иска, в опит да спаси себе си от нова рана, те наранява. И тук отново се намесва най-голямата човешка способност - правото на избор. Имаш избор да се затвориш и да повториш модела на случилото ти се. Но имаш избор и да прекъснеш кръга, и да продължиш напред, и да обичаш отново, въпреки случилото се, да дадеш шанс на собственото си щастие.
И изведнъж отново се оказваш сам. Ти си вярваш, защото знаеш, че съществуваш. Щом мислиш, значи и съществуваш... Но дали от другата страна ще ти повярват? В тези времена, в тези времена на безкрайно лицемерие, на алчност, на злоба, "Обичам те!" или друга форма на състрадание, съпричастност, искреност (най-вече) автоматично те превръщат в аутсайдер от "обществото". И ти отново носиш самотния си кръст на болка, издялан от желание за доброта и красота. И това, ако не е ирония...
Ирония е. Естествено. Ирония, която те кара да се замислиш преди да пратиш нежен SMS или да си искрен с някого. Да се замислиш дали няма да се поставиш в неизгодна позиция. Звучи жалко.  И е жалко. Истината се превърна в мръсна дума. А светът се превърна в кула от карти.
Май бирата ми дойде в повече. Затова спирам до тук. За n-ти път от YouTube-то звучи Patience на Nas и Damian Marley...

Няма коментари:

Публикуване на коментар