четвъртък, 14 април 2011 г.

Зоната

 S.T.A.L.K.E.R. - Глава Първа
Глава Втора
Глава Трета

Отворих очи. Дощя ми се да не го бях правил. Светлината ме блъсна в слепоочията и главата ми запулсира. Последното, което помнех беше светлина, дали тази беше същата? Примижах и с усилие на волята отворих едното си око. Сега като, че ли беше малко по-поносимо. Светлината идваше от електрическа крушка, висяща свободно на кабела си от напукания таван.
Не знам защо, но цялата тази картинка ми се стори неестествена. Имаше нещо в крушката, което ме притесняваше. Знаех, че това е крушка, знаех, че предназначението й е да излъчва светлина, но...
 Сетих се! В Зоната нямаше ток. Това отговаряше и на внезапно хрумналият ми въпрос "Къде съм?".
Зоната се беше появила на мястото на друга една зона. През 80-те години на миналия век в Страната се случи тежкка авария в едната от двете атомни електроцентрали. Жертвайки огромно количество техника, ресурси и хора, Страната успя да овладее ситуацията, но градът, построен за персонала на АЕЦ-а се превърна в град-призрак. Самата станция работи още десетина години докато на някой гений не му хрумна идеята, че хората все пак не са пригодени да издържат в условията, създавани от близко намиращ се, взривил се ядрен реактор. Това мислене за човешките същества като средство всъщност срина и целият политически строй на Страната, вкарвайки я в продължаващ вече 20-годишен преход към демокрация. А самата авария замрази строежа на втори АЕЦ. След като медииният шум отшумя и аварията вече не беше толкова интересна, колкото с кого спи поредната еднодневна звезда на екрана, случката сякаш се забрави. Имаше някои учени, които алармираха  за възможни проблеми, но никой не им обръщаше внимание. "Пари няма!" беше стандартният отговор на множеството опити за изследване и  разучавене на процесите в това място. Но пък имаше пари за депутатски БМВ-та и Мерцедеси, както и вили-палати в планината, издигаща се до Столицата. И така Зоната, както беше известно това място, изглеждаше, че ще потъне в забвение. Стотици квадратни километри ничия земя...
-Добре ли си? - Изглежда някой беше забелязал, че съм буден. Но кой беше този някой? Приятел или враг? Отворих и другото си око и погледнах в посоката, от която идваше гласът. Срещу мен на стар дървен стол седеше близо 40-годишен мъж, който ме гледаше със сините си очи. Не държеше оръжие в ръка или близо до себе си. Значи е по-скоро приятел. Знаете ли? След като животът те е докарал до това място, Зоната, ставаш мнителен. Развиваш шесто чувство за хората, което доста често е разликата между живота и смъртта. Но очите на този човек сякаш ми казваха "Спокойно. Тук си сред свои."
-Кой си ти, сталкер? - ме попита мъжът. Хмммм. Интересен въпрос. И аз се опитвах да се сетя същото.
- Не знам. - отроних. Не бих казал, че отговорът ми го стресна. Дори напротив. Сякаш го очакваше, съдейки по усмивката му.
- Спокойно. Королов казва, че до няколко дни ще си върнеш паметта. И аз съм на това мнение. Значително по-добре си отколкото очаквах. Щом можеш да говориш и да се движиш след всичко случило ти се.
Нямах никакъв спомен кой е Королов, кой е този човек, кой съм аз, къде съм, как съм попаднал тук. По-интересното е, че помнех всичко останало. Как се озовах в Зоната и как се превърнах в, това което съм днес.
Бях един от първите, които прескочиха телената ограда. Първите сталкери бяхме хора-авантюристи. Вътре в Зоната ни водеше любопитството ни, а мен лично и уникалната възможност  да видя животински и растителни видове, които бяха изчезнали навсякъде по света, но не и тук. Просто липсваше унищожителното човешко влияние. Нямаше трафик, заводи, боклук както и всички останали признаци за човешкото безхаберие. Когато се срещнехме из Зоната се поздравявахме, разказвахме си за някое интересно място и се разделяхме по живо,  по здраво. Докато не откриха първите артефакти. На външен вид те не изглеждаха нищо особено, някой направо си бяха грозни. Но имаха уникални свойства. Светеха в тъмното, отделяха топлина, заздравяваха рани и какво ли не още. Приложенията на артефактите бяха неограничени. Съответно се харчеха добре. За някой от най-евтините  и разпространени артефакти, излезли от Зоната, хората с пари брояха по няколко хиляди долара. Никой не знаеше как са се появили тези предмети. Много хора предполагаха, че и те, и аномалиите които ги създаваха са резултат от повишените нива на радиация. Други пък подозираха за съществуването на втори инцидент, по различен по своята същност. Носеха се слухове, че в Центъра, бившия АЕЦ, се намира Изпълнителят  на желания. Съвременен прочит на приказката за Аладин, ако питате мен. Легенди и предположения имаше много. Но така и никой не успя да се добере до Центъра. Или поне не се върна жив от там. Военните направиха два опита. Видях първите им хеликоптри, съветски бойни Ми-24, насочени право към Центъра. Няколко дни по-късно видях втора вълна, този път имаше и няколко транспорнти Ми-17 с червен кръст на тях. Очевидно това беше спасителна мисия, но и тя не се завърна.
Лесните пари, или поне така си мислеха повечето хора, привлякоха всякаква сган в Зоната. Избягали престъпници, бездомници, дезертирали военни, търсени терористи. Две-три години след откриването на първите артефакти, Зоната си имаше собствено население. И собствени закони. Нямаше ги вече поздравите, шегите и бърборенето при случайните срещи между сталкерите. Убий или бъди убит се превърна в закон за оцеляване.
Държавния апарат на Страната не можеше да направи много по въпроса. Годините на преход се бяха превърнали в години на разграбване. Разграбиха селското стопанство, разграбиха туризма, разграбиха армията, разграбиха и народа. Много сталкери бяха избягали в Зоната, защото не можеха да си платят сметките и данъците, държавата ги беше осъдила и им беше взела всичко. И това беше законно. Наистина можеше да се избяга в чужбина, на Запад, но Зоната беше единственото място, където държавата нямаше никаква власт и човек можеше да спи спокойно без страх от екстрадиране. А с мутантите и бандитите се оправяхме със силата на оръжието. А такова имаше в изобилие. Старите военни складове в района на града-призрак, наричан шеговито от сталкерите Каспар, по името на популярното анимационно духче, дадоха начален тласък на въоръжаването в Зоната. Но оръжието там свърши и от складовете на разграбената, някога мощна армия, започнаха да изчезват сандъци с гранати, автомати и пистолети. И тъй като Страната се управляваше от престъпници, възкачили се на власт, благодарение на парите на сриналия се комунизъм, те много бързо надушиха далаверата и, за да прикрият загубите взеха, че взривиха едно от ненужните им, вече празни военни депа до Столицата. За пред медиите това беше представено като инцидент. Взривът отнесе прозорците на почти цял краен квартал, но печалбите бяха огромни. В резултат можеше да се изнесе още оръжие към Зоната.
 Схемата всъщност беше проста. Държиш населението си на ръба на оцеляването, чрез медиите го плашиш постоянно, държавният апарат го репресира, облечен в кадифената ръкавица на закона, а хората, в резултат, бягат в Зоната, защото там има артефакти, които струват пари. А парите ти купуват по-добър живот навън. Да, ама като си пресякъл вече оградата законът те счита за престъпник и ти нямаш избор освен да останеш в Зоната. А там ти продават оръжие, което струва пари и си длъжен да имаш, ако ти е мил живота. Храна, детектори за артефакти, гайгерови броячи, различни костюми със защита от аномалии или от куршуми, очила за нощно виждане и какво ли още не, можеше да се купи от неколцината търговци, които изкупуваха артефактите и ги изкарваха от Зоната, продавайки ги на света отвън. Разбира се, това не ставаше без помощта на военните, които охраняваха периметъра, за да не би някой да влезне вътре. Реално влизането в Зоната беше лесно, излизането беше невъзможно. Скоро цялата икономика на Страната се въртеше около това място. И тъй като Страната беше член на Европейския съюз скоро се появихи и първите научни експедиции в Зоната, съставени главно от чужденци. Аз бях един от хората, водещи такива експедиции. Учените имаха нужда от опитни хора, за да ги преведат по пътеките и между аномалиите, да ги защитават от мутантите, а аз имах нужда от парите им.
Казвах се Крум, по името на един от хановете, властвали над Страната през вековете. Името изплува в съзнанието ми така внезапно както и всичко останало. Водех точно такава експедиция из блатата, докато не чух нещо странно. Изкачих се на възвишението от лявата ни страна, давайки знак на учените да се снишат и да приготвят оръжията си. Бяха плачевна картинка. Облечени в оранжевите си противорадиационни скафандри се виждаха от километри и бяха лесна мишена. Ироничното е, че никой не стреляше по тях, защото това означаваше международна намеса в Зоната, а нито една от групировките в нея не беше достатъчно силна, за да удържи на атака от страна на обединени чуждестранни военни сили. Тези учени поне имаха базови умения за боравене с пистолет, даже си имаха свои собствени. Това ми спести тревогите по въоръжаването на експедицията, но на тях не им спести удоволствието да си платят подобаващо за оръжие, което така и не разбраха, че плащат.
След като се изкачих на хълма видях една от най-странните гледки за цялото си пребиваване в Зоната. Срещу мен се простираше огромно поле. Цялото гъмжеше от мутанти. Псевдокучета, скокльовци, имаше и няколко хоботника. И всички те препускаха стремглаво към мен, а на заден фон, там където беше АЕЦ-ът небето сякаш беше запалено с огньовете на Ада. Ураганен вятър ме блъсна в гърдите и едва не ме събори. Гръмотевици разцепиха чистото небе, след което настана мрак за няколко секунди, последван от ярка светлина. След това бях изгубил съзнание. Така се и бях озовал тук.
-Аз се казвам Никита Димович. - представи се най-накрая непознатият. - Намерихме те на един хълм недалеч от базата ни...
-Какво, по дяволите, беше това?- прекъснах го аз.
-Ааааа. Значи си спомни, а?
-Да. Къде са учените? Къде ми е екипировката?
-Учените, за съжаление са мъртви, а що се отнася до екипировката ти, тя вече за нищо на става. Толкова високи нива на радиация не бях виждал от както бях млад учен преди години, в АЕЦ-а. А сега ще ми разкажеш ли какво стана и как оцеля Изригването?
Разказах му каквото помнех. Оказа се, че съм бил в безсъзнание близо седмица, през която съм се борел за живота си и до последно не се е знаело дали ще оживея. Димович и хората му са ме прибрали и са се грижели за мен.

Следва продължение.  По мотиви от игрите S.T.A.L.K.E.R., а те самите по мотиви от "Пикник край пътя" на братя Стругацки

Няма коментари:

Публикуване на коментар