вторник, 16 август 2011 г.

Псевдокучета

  S.T.A.L.K.E.R. - Глава Трета
Глава Първа
Глава Втора

Лежах зад един храст, на близо километър от трети пост. Наблюдавах през бинокъла си Вова, който се промъкваше през високата трева, за да огледа обстановката. Чудех се какво ще стане в следващите минути и дали сме готови за изненадите на Зоната. Бяхме малка група. Аз, като най-опитен, бях нещо като водач. Вова сам изяви желание да ме придружи.

 Останалите четирима бяха момчета на по двайсетина години, които бяха избягали от Страната в Зоната веднага след като бяха завършили висшето си образование. Просто за тях нямаше място в разпадащата се Страна. Сега прилагаха уменията си в работа към "Чисто небе". Умения, които не включваха стрелба с пушка или убиване на хора. И това ме притесняваше най-много. Нито въоръжението им, нито подготовката им бяха адекватни за оцеляване в Зоната. Аз също не бях особено екипиран. Леманов беше подготвил най-доброто, на което беше способен, а то не се изразяваше в кой знае какво. Стара раница, вехто кожено яке, позанемарена ловна двуцевка и двайсетина патрона за нея. И, разбира се, добрият стар пистолет "Макаров", придружен с четири пълнителя. Това беше най-разпространеният пистолет в Зоната. Разграбените военни складове бяха пълни с такива, наследство от Студената война. И макар и неточен, поради некачествения си патрон 9х18, все пак беше по-добре от нищо.
Надявах се, че няма да ни се наложи да влизаме в битка, че няма да поведа момчетата към, най-вероятно, сигурната им гибел. Зоната беше безмилостна към неподготвените. А ние бяхме именно такива. Оръжията ни бяха пригодени за бой на къси дистанции, полето пред нас беше открито, а това бяха идеалните условия за вражески снайперист или някой от далекообхватните мутанти, срещащи се в Зоната. Последните, поне, бяха рядкост, а и не се навъртаха често в Блатата където се намирахме.
-Вова до Крум. Постът е пуст. Намирам се на около петдесет метра от него. Засега всичко изглежда безопасно. Да продължа ли напред? Край. - изпращя старото "Сони" пред мен.
-Крум до Вова. Остани на позиция и ни прикривай, ако се наложи. Ще дойдем при теб. Край.
-Разбрано. Край.
Пропълзях обратно при момчетата, които бяха залегнали в една долчинка. Обясних им каква е ситуацията, дадох нужните инструкции и тръгнахме. Започнахме да пълзим към дървото, зад което се беше скрил Вова. Камуфлажните му дрехи и увитото в зелени и кафяви парцали дуло на "Калашника" му не се виждаха, но знаехме, че той е там. Това ни даваше известно спокойствие, че няма да бъдем изненадани. Но в Зоната човек никога не знаеше какво го очаква. Малко хора оцеляваха това психическо напрежение. Повечете се пропиваха и умираха пияни в някоя аномалия или ставаха вечеря на някой мутант. Имаше и такива, които полудяваха. Още се носеха най-различни версии на историята за един сталкер, който седейки си до лагерния огън извадил автомата си и избил цялата си група от 17 души. А накрая се застрелял в слепоочието. Всеки път като чувах тази история се сещах за света навън. Там също се случваха подобни неща. Тук-таме някой изперкваше и избиваше я автобус, пълен с деца, отиващи на екскурзия, я взривяваше някоя метро-станция, пълна с хора, връщащи се от работа. Имаше хиляди такива случай. Медиите гърмяха ден-два и млъкваха, запленени от поредната лоша новина за цунами в Япония или война в някоя арабска държава. Кръв, кръв, кръв. Навсякъде се лееше кръв. И Зоната не правеше изключение.
"Трат-трат-трат" - изтрака един до болка познат звук пред нас. Вова беше открил огън. Виждах пламъчетата от стрелбата му на няколко метра пред мен. Затичах се напред, а останалите ме последваха. Достигнах дървото, зад което беше Вова. Или поне си мислех, че е зад него. Един поглед към трети пост ми изясни ситуацията. Веднага се обърнах към момчетата със заповед: -Всички на дървото! Бързо! - След това приклекнах вдигайки двуцевката срещу глутницата псевдокучета срещу мен, тичащи побеснели към нас. Вова вече беше свалил две от тях, но имаше поне още десетина. Изчаках ги да се доближат на двайсетина метра от мен и изпразних и двете цеви в най-предното псевдокуче. След това преметнах празната пушка на гърба си и се хванах за най-ниския клон, след което се набрах на него. Вече горе, презаредих и се огледах наоколо. Вова се беше покачил няколко клона по-високо и, облегнат на ствола на дървото, методично изстрелваше единични изстрели, пръскайки главите на псевдокучетата. Потърсих останалите четирима. С ужас видях, че един от тях още беше на земята. Импулсивно се хвърлих долу и хукнах към него. Той, струва ми се, че се казваше Ивайло, стоеше като втрещен, непохватно вдигнал пушката си. Но погледът му беше празен и невиждащ. Бях виждал този поглед и преди. Обикновено след това човекът умираше. Паниката сковаваше тялото му. Едно по-едро псевдокуче се беше затичало към младока, но устремът му бе спрян от точния изстрел на Вова, който го прикова към земята. Друг звяр се строполи до мен. Дори и не бях усетил, че съм в опасност. Огледах се през рамо и видях как един от младежите презарежда ловната си карабина. После трябваше да му благодаря. Ивайло продължаваше да седи като статуя. Започнах да викам, но пукотевицата от оръжията на другарите ми беше твърде силна, за да ме чуе.
У дома, преди да дойда в Зоната, имах куче. Всъщност цял живот съм имал куче. Като дете - немска овчарка, а след това гледах основно помиярчета, прибрани от улицата. В Страната това беше огромен проблем. Беднотията и гладът караха хората да изхвърлят взетите за децата им домашни любимци, резултат от криворазбрано понятие за плюшена играчка. На улиците кучетата се отдаваха на животинските си инстинкти и, противно на демографския срив в Страната, се множаха поголовно. Събираха се на глутници, нападаха гражданите, това, естествено, пораждаше агресия в хората и те ги избиваха в отговор. Имаше и няколко случая на живо-одрани или дори осакатени животни. Държавата сякаш не го забелязваше и не предприемаше нищо срещу саморазправата от страна на хората, нехайството на предишните им стопани или пък относно кастрирането и ваксинирането на кучетата. И тъй като това животно е известно като най-добър приятел на човека, то се появи и в Зоната. Имаше сталкери, който ловуваха мутанти с огромните си питбули, ротвайлери и други бойни породи. Други използваха кучетата и техните непогрешим инстинкт и обоняние, за откриване на аномалии и артефакти. Барманът, както беше известен, най-главният търговец на Зоната, освен гладиаторски битки между сталкери, организираше и хазартни боеве с кучета.
Но това бяха питомните представители на вида. В Зоната глутниците кучета, познати в града се превръщаха в псевдокучета. Високите нива на радиоактивност, аномалиите, пси-мутантите побъркваха неопитомените четириноги, превръщайки ги в най-масовият и опасен враг на сталкера, а и на голяма част от мутантите. Тези животни бяха винаги гладни, разкъсваха всичко живо по пътя си, събираха се на глутници и се размножаваха. Поколенията им бяха още по-свирепи. Те бяха и причината в Зоната много отдавна да няма вълци. Прародителят на съвременното куче беше изтласкан неумолимо от собствената си територия от тези уродливи създания. Сталкерите от "Дълг" редовно организираха ловни хайки, за да намаляват популацията на псевдокучетата. Горе-долу успяваха да я държат в нормални граници, но никога не им достигаше силата и мисълта, за да се справят с проблема веднъж и завинаги.
Ръмжене от дясната ми страна ме накара да се обърна светкавично, за да видя как един огромен екземпляр се хвърля върху мен със зинала паст, насочена към гърлото ми. Беше твърде близо, за да отреагирам и просто се проснах на земята. Масивното псевдокуче прелетя над мен, а в мига на приземяването му, пушката ми изгърмя и подхвърли тялото му на около метър. То вече не представляваше проблем. Погледнах към Ивайло. Той все още стоеше там като истукан. Станах и се хвърлих върху него, точно в мига, в който друго псевдокуче скачаше към врата му, за да го захапе смъртоносно. Остра болка преряза лявото ми рамо. Усетих повдигащия се адреналин в мен, осъзнавайки, че животното е пропуснало сънната артерия на Ивайло, но е захапало мен. Пресегнах се с дясната ръка, извадих ножа си, и го забих в черепа на псевдокучето. То изскимтя в предсмъртен вопъл, но не пусна захапката си. Строполихме се върху Ивайло. С периферното си зрение видях, че се е отърсил от първоначалния ужас. Той беше здраво момче, очевидно спортист в университета си отвън. Използвайки силата си, ме повдигна заедно с псевдокучето и ни претърколи от себе си. Точно в този момент друго животно се хвърли към нас, но отново точният изстрел на Вова ни спаси. Ивайло се наведе над мен, бръкна с двете си ръце в устата на мъртвото псевдокуче, захапало рамото ми и отвори захапката му с лекота. След това извади ножа от черепа му и го заби в гърлото на ново животно хвърлило се към нас. Вече започвах да губя съзнание. Захапката на много от псевдокучетата беше почти отровна, а това ме беше захапало доста дълбоко. Последното, което си спомнях беше тишината след битката.


Следва продължение.  По мотиви от игрите S.T.A.L.K.E.R., а те самите по мотиви от "Пикник край пътя" на братя Стругацки

Няма коментари:

Публикуване на коментар