Народното недоволство и българският фолклор

         Текстът е писан в края на календарната година. По това време, по традиция, получавахме кошница с лакомства от работодателя и се разбираше ще има ли, няма ли да има 13-та заплата. Все важни теми, които се обсъждат непрекъснато и от всеки. Българинът, както винаги, отново беше недоволен и мрънкящ.

        Нека да ви разкажа една българска народна приказка.

Имало едно време едно царство. Един ден в една от златните мини на царството била открита малка костица. Нито един от съветниците на царя не знаел каква е тази костица. От какво животно е? От къде е? За да отговори на тези въпроси царят обявил награда – този, който му каже каква е тази костица ще си тръгне с толкова злато колкото тежи самата тя. Пред царския дворец се извила огромна опашка от мераклии за наградата. Започнало се с опитите. В едното блюдо на везната сложили костицата, в другото – една златна монета. Блюдото с костицата паднало надолу. Сложили втора златна монета. Везната не помръднала. Трета, четвърта, пета, кесия, две кесии, чувал със злато. Нищо не натежавало повече от костицата. Поръчали по-голяма везна. Продължили да мерят. Дори и цялата царска хазна не натежала повече от тази нищо и никаква костица. Царедворците и всички събрали се в двореца се видели в чудо. Що за костица е това? В този момент от тълпата едвам-едвам се измъкнала една старица. Подпирайки се на бастунчето си, тя докретала до везната, навела се, взела шепа пръст и посипала костицата с нея. „Сега сложете в другото блюдо една златна монета.” – рекла тя на слисаните царедворци. Изпълнили нареждането й и в този момент блюдото с монетата паднала надолу, издигайки това с костицата нагоре. „Това е костица от човешко око. Колкото и злато да сложите пред него, никога няма да му е достатъчно. Само в смъртта, когато бъде посипан с пръст, човекът спира със своята алчност.” – рекла старицата.

            Та така сме и ние. Кошниците били малки, нямало да бъде цялата, а само 2/3 заплата, мястото, на което се организира Коледното парти било в хале за изложения и т.н., и т.н.

            Никой не е длъжен да ни дава 13-та заплата, кошница с лакомства, да ни организира парти. Е, можеше и повече да се постараят (аз лично съм правил декори в същата зала, но за друга фирмено парти и мога да ви кажа, че това беше зле), но колкото-толкова. Напихте ли се? Напихте се. Напапкахте ли се? Напапкахте се. Ще си изхарчите ли 13-тата заплата? Ще си я изхарчите. Ще ометете ли кошничката? Ще я ометете. Така че не мрънкайте.  И аз искам повече. И аз мисля, че заслужавам повече. Но няма. И за момента ми изнася да работя това. Все пак си клатя краката пред някакъв компютър и си говоря с някакви хора. Не е като да къртиш и да слагаш ел. инсталация. Или да разтоварваш  камион с дини. Но това може да се разбере само от хора, които са работили нещо подобно.

            От друга страна компанията е достатъчно голяма, за да си позволи този жест към служителите си. Все пак единствената мотивация за всеки един работник се измерва във финикийски знаци. Не работим за чест и слава, нали? Сега ще кажете, че не е морално да ни дават толкова. Ами може и да сте прави. Но в пазарната икономика и в капитализма морал няма. Всичко е пари. Първото нещо, което научих когато постъпих беше: „Ние не сме благотворително дружество. Ние печелим пари.” А когато се печелят пари, и то големи пари, морал няма. Хората са заменяеми. Не си мислете, че сте незаменими. Пак ще се върна на капитализма. Просто всеки един от нас е малко болтче в голямата машина. Знам, че звуча като Evil Resources, но това е истината. А болтчетата са лесно заменими.

            В заключение искам да пусна една обява. За недоволните от заплатата или от кошницата. С радост ще ви отърва и от двете. За да не се мъчите и ядосвате, че били малки.